Понякога стоя и мисля как всичко в нас се промени! Как изгубихме страстта си, любовните ни думи потъваха в бита! Пресякохме ние на червено, а това така ни зашлеви… Поехме в посока далеч от нас и нашите мечти, а как това се случи?! Незнаеш, питаш мен, а аз мълча, защото ….може би така е по - добре! От утре, може би, ни чакат пътища нови,…различни,… но нали и ние вече сме такива!!!

Жадувам твоята любов, нежни думи шепна в благослов, усещам твойта топлина, сякаш ти си до мене сега. Защо замина тъй далече? Моля те върни се, не ме измъчвай вече.

Не ме мисли, ще се оправя! Нима ще бъде по-различно от сега, аз вечно била съм двама, в нашата съдба и в този брак! Сега, когато си отиваш, нима си мислиш, че ще тъжа! Може и така да ти се струва, но в този миг аз не съм сама. Самият ще си ти, с цялата си подлост и безброй игри, небрежността сега дали ще ти отива, или ще изглежда още по-жалка от преди! Сега аз оставам смела, с гордо вдигната глава, сигурно ще ми е трудно да обичам само себе си сега!

Безкраен поток от думи…това беше нашата любов! Любов или може би диалог?! Защо ми обясняваш как ме обичаш - покажи ми, защо ми казваш, че ме желаеш, а дори не ме докосваш?! В своите думи ти се загуби, погуби и мен и страстта, любовта ни остана сляпа, бездомна сега е моята душа!

Исках пак да те обичам, но ти така ме нарани…Исках пак да те целуна, но ти така и не позволи…Не исках така да си отида, но ти се промени! …За последно аз ще те погледна, за последно ще заплача и…завинаги ще те запомня!

Душата ми е стон заглъхнал, неизпята песен и неказан зов…душата ми по теб проплака, за теб копня, но вече не…! За тази обич място няма, не и в твоето сърце! За нея само ти си чувал, някога от някого, понякога, но ти никога  не я позна, ти никога не я разбра……

Със странен поглед ти душата ми смути, незнаех чувствата ти скрити. Погледна ме едва, едва и се извърна, а аз останах с поглед ням. Това ли само аз заслужих - погледа ти вял, за този отговор ли толкоз чаках, за този мъж ли аз живях?

Сама стоя, с теб стоя, но пак сама…….и пак мълвя, а пак мълча…….Зовът е тих и скучен, а може би дори и ням….и сам ти може би си с мен, а аз пак стоя сама!

Защо отвори старите ми рани и сърцето ми отново нарани? Защото знаеш, че още те обичам или защото тъй реши?

Да. Аз съм цялата в бяло, цялата в коприна. Усмихвам се на сила, а нещо в гърдите ми гори. А как е шумно, хората се смеят, след малко ще пристигне той. Ще ме целуне и ще каже: “Хайде мила изтрий сълзите и бъди герой”. Но аз не мога, чувате ли, хора? Пред всички спирам с пламенни очи. Не го обичам, чувате ли вие, един вик в мен се блъска и крещи, но срещам твоите очи. Да, мамо само ти си ме разбрала и очите ти настойчиво ме молят: “Недей дете, заради мен тръгни”. След хората вървим двамата облечени в целувка  и цветя. Усмихвам се единствено на мама, с колко обич ме изпраща тя. Едно дете  до мен приближава: “Вземи” казва “тез цветя”. Един човек ви пожелава щастлив живот на таз земя”. Изтръпвам цялата примряла, изтръгвам розите с вик, една бележка малка, бяла седи в тях без плик. “Бъди щастлива” - и неговото име, най-хубавото на света, което днес не трябва да изричам. Защото съм омъжена жена.

Един единствен път обичах, протягах чакащи ръце, но ги разбих в леден камък, защото го помислих за сърце

За любов от рано зажадувах, сърцето ми за ласки закопня, щастлива бях и ми се струваше, че ще бъда все така. Но малка бях и не познавах живота неумолимо жесток, пред близки силно защитавах аз своята обич, нашата любов. Те казваха: “Пази сърцето си момиче, не бързай толкоз в любовта, през зимата увехне ли кокиче, не ще се съживи през пролетта.” На думите им не повярвах, навред бе с мен любимото лице, от погледът ти се опивах и подарих ти моето сърце. Ти казваше: “Щастлив съм мила, обичам те дете.” Аз слушах думите ти дъх стаила и милвах твоето лице. Щастлива бях, когато можех с теб да бъда всеки ден. Не ти се сърдех, не те упреквах, не си виновен за това, дори се мъчех да открия в себе си вина. Да, вярвах ти безкрайно, дори когато ви видях с нея за ръка. Но ето всичко свърши, тъй както летен дъжд, далеч избяга изведнъж. Ти пак казваше: “Не си отивай, ще срещнеш ти отново любовта.” Но знай: “Изгасне ли жарта - остава само пепелта!!!”

Ти си тръгваш?! Какво ти става? Ти си тръгваш! Щом трябва, върви. Нека извор вълшебен откриеш, да забравиш отминалите дни. Аз не плача…Мълча в тишината, като някакъв пленник суров, който мрази дори и свободата, щом я плаща със своята любов!

Телефонът звъни, вдигам - пак не си ти! Телефонът звъни, вдигам - някой мълчи! Телефонът звъни, вдигам - няма да се обадиш ти! Телефонът звъни, вдигам - само празни мечти!

Вчера те видях с нея. Бяхте двамата на кафе. Ти говореше й нежно, а тя изглеждаше добре. Чудех се: ” Дали да вляза?” Казах си: “Защо пък не?” Но сърцето ми трептеше: ” Остави ги, те да са добре!”